"Ще се завърнем към водата..." Юлиана Ликова. Стихотворения
 


Сигурна съм!

Всички
ще се върнем
към водата.
Не,
не сме забравили,
клетките ни още помнят
смисъла
на свободата...

Не правете компромиси!

Няма нищо
по-блудкаво
от реставрирано щастие,
изпълнено
с музейна тишина,
и чувства,
разкъсани до безчувствие.

Не вярвам
в ценността
дори на реставрирани икони.

към началото

Щастие е

да те радва
щастието на друг
- дори когато си нещастен.

Щастие е
с любов
да гледаш залеза
- дори когато си сам.

Щастие е
да вярваш
в красиви неща
- дори когато ги няма.

Не е страшно, ако някой
си отиде

- има толкова пътища.
Не е страшно, ако някой не се върне
- просто някъде е спрял.

Страшно е,
ако някой реши
да се върне,
когато другият
си е отишъл.

Море,

цяла нощ
пътувам към теб

- с влака в десет.

Искам да избягам
от оня високоговорител
на гарата,
който се опитва
да набие
в главата ми
разписанието на бързите влакове,

от отвратителния маникюр
на жената
зад гишето
за билети,
от неучтивия сервитьор
във вагон-ресторанта,
който отказва да сервира
само кафе...

Искам да избягам от всичко,
но съм уморена
и вървя бавно.
Уморена съм от дни,
които си приличат.

Море,
дойдох при теб,
за да си върна интереса
към сушата,
а сега стоя на твоя бряг,
ужасена
от добрата ти
памет.
От седефа на твоите миди
ме гледат лица,
които отдавна
бях забравила.
Твоите раковини
са запазили вкуса на едно лято.

Това е жестоко,
аз не съм нито мида,
нито камък на твоето дъно,
за да ме засипеш
с водорасли и пясък.

Аз имам
бъдеще!

Аз имам
име!

Помня стъпките
върху влажния пясък на плажа
- разнопосочни и дълбоки.
Стори ми се, че потръпна,
когато ги изтри.
Стъпките вече ги няма,
но ти си запазило
вкуса им.

Колко си голямо!
Страх ме е!
Трябва ми черупка,
за да не ти се подчиня.
Искам да повтарям на глас
името си,
за да не го забравя.

Страх ме е!

И все пак изслушвам
края на приказката
на твоята раковина.

Приказката не беше лоша.

Предпазливо притискам
седефените късчета мида
и малките им слънца
изгарят дланта ми.

Оставям се
на най-нежната ти вълна
да ме прегърне
и ти казвам
довиждане,
за да не се
утая
като безименна
песъчинка
на твоето
дъно.
към началото

Неадресирано вървя,

обръщам се
и се виждам спряла
в отсрещната
телефонна кабина.
Неуверено набирам някакъв номер
и искам никой да не се обади.
Телефонът невъзпитано шумно
преглътва последната ми монета
и млъква...

И телефоните имат интуиция...

към началото

Мой малък принце,

добър вечер!
Отново сме заедно
и пак съм разплакана -
забравила съм в някой ъгъл
да забърша праха
на детската си мъдрост.
И пак се блъсва в нощната ми лампа
и дълго пърха в тъмното страхът,
че ще намразиш моята планета
или ще забравиш твойто цвете.
И пак нежността ти узря
сред златното жито
на една лисица.
А аз ще заспя усмихната
както някога...
Мой малък принце,
лека нощ!

Денят
татуира
сънища
върху лицето
на нощта...

към началото

Опорочихме
и на молците
вкуса:
вече си падат
по синтетика.

към началото

Какво като сме
канибали?
Защо да се изяждаме,
щом ще си останем
гладни?

към началото

Когато
всички си заговорим сами,
по-добре ще се чуваме,
но какво
ще си кажем...

към началото

Денят ми
е котка,
която настръхва
от електричеството
на моите
пръсти.

към началото

Спрял си на един
неприятен етаж.
Единственото ти развлечение
са двете асансьорни врати.
И двете са празни...
Пропълзява нагоре един
силует
в светеща клетка.
Ти се чувстваш излъган
и тъжен.
Завиждаш на онзи -
ще изкачи няколко етажа
над тебе?
Втора светеща клетка
пропълзява надолу.
Има и такива, които слизат...
Доволен си,
но то е за малко -
след минута се сещаш,
че те са в движение,
а ти си се спрял.
Пред очите ти
се разминават
две клетки
с два силуета,
които може би
са се потърсили...
Някой спира на твоя етаж -
не този,
когото очакваш.
Човекът бърза.
След него остава
една втренчена асансьорна врата.
Празният асансьор
скоро ще бъде повикан
нанякъде...

към началото

На сивия асфалт с бели,
преснобоядисани
ограничения
пресичам с непозволена скорост
и вярвам
само на оная
невралгична точка,
която ми отчита
всеки
разрив.
И ме кръстосват светлини,
и ме освирква
времето,
а аз не мога да измъкна тока си от релсата.
Проклинам целия автомобилен хаос
и всичките му конски сили.
Мирише на бензин и на желязо...

към началото

Толкова дълго доказвам,
че съм живяла...
Затова пък,
когато умра,
няма
да ви призная!

към началото
Това е web-издание на стихосбирката
ЮЛИАННА ЛИКОВА, "...ще се върнем към водата...", С., 1994.
ISBN 954 8386 08 9


Веса Цинандова,
доцент, кандидат на изкуствознанието:
Докоснах поезията на Юлиана Ликова със страх, страх да не бъда залята от поредното опоетизирано женско страдание, но срещнах крехка твърдост. Като черупка, наслоявана пласт след пласт от бездушния хаос на делника, охлаждана ден след ден от морето на деловитата строгост, тя едва открехна длани и в тишината є проблясна бисера на откровението. Една по детски ранима чувствителност храбро бе напуснала уюта на своята крепост. Какво я бе изтръгнало от сигурността ? Страх от безименност, от загуба на идентичност или от закъснението, което може да направи ненужно дори и най-жадуваното завръщане? А може би надеждата, че приказните чудеса не са останали завинаги в детството, я бе накарала да напусне комфортната си позиция на наблюдател и да потърси другите?

Отговорите са кратки. Една лаконичност, извоювана чрез строга критичност към света и към себе си, една способност да се откажеш от ненужното многословие, от словесното лутане в кръга на неясния мисловен образ.

Красива, богато метафорична поезия. Опасно откровена в този жесток, врaждебен на всяка женственост, свят.

 

Боян Ангелов:
Четейки и препрочитайки стиховете на поетесата Юлиана Ликова от книгата й "...ще се върнем към водата...", се старая да осмисля отново онова, което е подвластно не само на чувствата. Че поезията е и мисъл, разбрах отдавна. Радвам се обаче, когато намеря съмишленик на тези мои констатации. В творбите си Юлиана Ликова е събрала тъкмо тази завладяваща уравновесеност между багра и слово, между емоция и философска наситеност.
Денят ми
е котка,
която настръхва
от електричеството
на моите
пръсти...
Ето - това е. Роденият от водата човек търси избор за своята екзистенция. Поетесата го е направила по недвусмислен начин. Тя генетично се разграничава от заслепените в търсенето на измамния блясък. Тя общува с морето като с равен и знае, че превъзхожда неговата безмерност, защото има име и не иска да се усети "безименна песъчинка". Тя намира сили да погледне зад мантията на живота, където властват страхът и неизвестността. Това, което Юлиана Ликова прави в своята дебютна книга, е път, избистрен от лутанията на несигурността и съединил надеждата с вярата, че поезията е владетел на всемира.

АГЕНЦИЯ ВИКОНИКА
Book & Web Design © 1994, 2002, 2003
by Victor J. Hazan / Vi Q onica Agency
Автор: © ЮЛИАНА ЛИКОВА, judy@vip.bg
Илюстрации: © ПЕНКА ЯНУШ
Портретът на авторката е работа на © МИТКО СТАВРЕВ
Всички права са нотариално запазени,
вкл. за творбите, непубликувани досега.

Последна редакция: 10 юли 2003

1650 [207] 2.3

То бе една малка, малка лодка -
която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море -
което навътре я дръпна.
То бе една хищна, хищна вълна -
която с език я прегърна.
Така не разбраха големите кораби -
че моята лодка потъна.

Емили Дикинсън

(в превод на Цветан Стоянов)

2003

Публикуват се
за първи
път:

Не се взирай дълго
и тъмното
ще се оцвети.
Не напрягай слуха си
и тишината
ще ти се изповяда.
Извикай въпроса,
от който боли,
запиши го на лист
и го забрави.
Отговорът скоро ще дойде.
Не преследвай късмета
като равнива любовница.
Щом закъснява,
кажи му:
Не знам дали съм готова
за теб.
И той неведнъж
ще спре на ревера ти.
към началото
Не питам кога
свършва денят.
И без това
ще стане тъмно.
Не се питам
дали
ще ме заболи.
Болката е в мен,
опитомена
като домашен
любимец.
Не ви питам
красив ли е
изгревът.
Ако го видя
- значи
съм жива.
към началото
Уморена съм.
Стяга ме.
Забравила съм
да си събера
усмивката.
Един суетен глас
повтаря,
че по лицето ми
ще остане
следа,
а аз отговарям
равнодушно:
поне бръчките
ще са от смях.
Уморена съм.
Искам да се свия
във формата
на ембрион.
Една досадна става
изпращя
- и се напука
в тъмното
представата ми
за сигурност
и свобода.
Уморена съм.
Знам,
че няма да заспя.
На рамото ми
е увиснал
споменът
за тежка чанта.
Дали наистина
е краят
на деня?
към началото
Спомен за земята,
на която си роден,
ще ти е нужен,
дори за да се вкорениш
на чуждо място.
към началото
Не опитвай
да изтриеш
спомена.
Така се утаява
дълбоко
и ще те залее
някой ден
като мощна вълна.
Минало и реално
ще се смесят
безвъзвратно,
докато
окончателно
загубиш
брега.
Затова
признай на спомена,
който тежи,
че е важна част
от живота ти,
и му позволи
да си отиде.
към началото
Над много безмислени неща
толкова дълго е мислено.
***
Не всичко безмислено
е безсмислено.
към началото

© 2003, ViQonica Agency
Last updated on 24.2.2005. All rights reserved